мостът
има нощи
в които преминавам от хребета на гордостта
в отчаяната неизвестност
по мост от намерения
крехък е той
без перила високо там
люлее се дори
от издиханията
на скитници
под него спящи
и ме е страх
че могат огън да запалят
премръзналите си ръце да сгреят
ще пламне
този мост
и как обратно
до хребета
ще стигна ОТРИЦАНИЕТО НА ОТРИЦАНИЕТО
Това словосъчетание на пръв поглед провокира
съзнанието към екзистенцията на основен диалектически закон. Ала разкрито като морална категория,
то трансформира в себе си победата и тържеството
на добротата. Добротата или възможността човек
да изпитва радост от своя живот.
И тук някъде може би се намира тънката граница
между науката и изкуството, между мисълта и емоцията, между онтологическите парадигми и чувствения
разсъдък.
В царството на художествените науки думите добиват онази стойностна характеристика, която ги
отличава от понятийната конструкция на лишени от
емоционалната адаптивност експерименти, логически доказателства и мисловни абстракции.
В пространството на поетичните възприятия символите добиват по-друг смисъл, те сякаш възкръсват
от потайностите на инспирацията и оприличават живота ни на причудлива картина, където действителността не се подчинява на ефимерния разум. Поезията
може да разруши междата между живота и смъртта,
създавана през хилядолетията от анималистични
представи, религии и философски теории. Природните
закони обясняват само една част от нашето битие
и почти нищо за съзнанието ни. Все пак сетивата са
свързани със субективистични реалности, които населяват социалните градиенти на живота.
Защото семантиката е неспособна да обясни сложността на универсума, в който индивидуалността се
приема като отправната точка към безбрежното навселените и към атомистическите структури, на помощ идва поезията. Тя е синтеза на багрите и звуковете, на образите и преживяванията.
Поезията е отрицание на озлоблението, но тя не
бива да се превръща в схематична игра на думи или
в лишени от емоции силогизми. Тъждеството между
разум и морал е орбитата на лирическите видения, населяващи историческите докосвания и бъдещата проекция. Но може би най-важната задача на поезията се
състои в две мисии. Първата е свързана с човешката
способност да се радва на живота, дарявайки с радост
и щедрост себеподобните си. А втората мисия обуславя начините, чрез които човек се подготвя за смъртта, възприемайки я като онтологическа реалност и
метаморфоза за живот в други измерения и по други
закони.
Поетите са инструментите на вселенския разум - те са обладани едновременно от музикалността на небесните тела и шепота на глухарчетата в
пролетна градина. Тази необозримост от видения и
съзерцания обогатява чувството, че отрицанието на
отрицанието не е отрицание, а любов. Любов към любимите хора и желание спокойствието на светлината
да прогони всеки мрак сега, после и завинаги.
Боян АНГЕЛОВ
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
| 
RSS |