ВАШАТА ПОРЪЧКА ДО МОМЕНТА/ORDER      

Отстъпки до 30%, за заявки над 100 лв бонус 6%
доставки на твърда цена независимо от броя на книгите
плащане при доставка, срок за цялата страна 2 дни - 4.69 лв
Пощенски марки
ново съвети каталог доставки за нас следене кошница

Физика на тъгата

Автор: Георги Господинов
Обем: 344 стр.
Формат в мм.: 130х200
Издател: ИК "Жанет-45"
Мека подвързия
Дата на включване: 2011-12-02
ISBN: 9789544917487
Категория: Българска литература

Корична цена: 16.00 лв.
Oтстъпка: 11%

Нашата цена: 14.24 лв.

 

Книгата не е в наличност
„Физика на тъгата“ – новият роман на Георги Господинов

Аз сме. Едно момче говори – от подземния лабиринт на Минотавъра, от мазе в края на Войната, от приземна квартира през 1970-80-те, от старо бомбоубежище утре.
Роман за емпатията и нейното изчезване, за световната есен, за минотаврите, заключени в нас, за възвишеното, което може да е навсякъде, за елементарните частици на тъгата и вечното време на детството, което ни предстои.
Роман с преплитащи се коридори, разклонения и стаи, който смесва минало и настояще, мит и документ. Събира истории и животни от всеки род, прави капсули на нетрайното заради този, който има да идва – постапокалиптичен читател, бог или охлюв.

Ако „Естествен роман“ беше „машина за истории“ (Le Courrier), то във „Физика на тъгата“ машината е пусната на пълни обороти.

Георги Господинов (1968) е автор на книги с поезия, проза, пиеси, трагикомикс и др.

Неговият „Естествен роман“ е публикуван на 19 езика, сред които английски, немски, френски, испански. Получава отзиви в Ню Йоркър, Гардиан, Таймс, Франкфуртер Алгемайне Цайтунг.

Книгата му с разкази „И други истории“ е преведена на 8 езика, американското й издание е в номинациите на най-голямата международна награда в жанра „Франк О"Конър“. Участва в антологията Best European Fiction 2010, публикувана в САЩ.

Световните медии за „Естествен роман“:

Ироник на отчаянието...
(Neue Zürcher Zeitung)

Нежен и безмилостен... невлизащ в никакви категории.
(Page, Paris)

Изненадващо въздействащ, пълен с хумор и меланхолия...
(Times)

Земен и интелектуален едновременно.
(The Guardian)

Удивителна плътност! Десет пъти над онова, което правят повечето немски автори.
(Norddeutscher Rundfunk)


Мнения за тази книга

петър михайлов -София
Ф И З И К А Н А Т Ъ Г А Т А ОТ Г Е О Р ГИ Г О С П О Д И Н О В Изтеклата 2011 се оказа щастлива откъм прозаичните случвания в родната литература. Още не бяхме се отърсили от успеха на „18 СИВО” на З. Карабашлиев и ето, че началото на годината ни изненада с втория роман на Калин Терзийски „Лудост”. Също втори роман, ала през втората половина на декември представи и Георги Господинов. Чудесна симетрия! Ала все пак книгата-събитие е „Физика на тъгата”, реализирана от „Жанет 45”. „Аз сме” – това е фразата, която отключва и заключва романа, с нейната форма за аорист: „аз бяхме”. Това е своебразна филологическа (и не само!) игра. Смисловото обединение на аз, ти , той, тя и ние. Предложеният модел сякаш подсказва желанието за о б щ н о с т. От друга страна се свързва с идеята за мита. Митотворчеството. Родословното дърво, построянането на такова също има елементи на митологема – известен род, отбран род, т.е. неслучаен, избран, отличаващ се род. От трета страна „Аз сме” е паметта, събирането наедно на рода. Събирането наедно на живи и мъртви. Друг вид митологема – далечен паралел с идеята за Страшния съд, за Апокалипсиса . Митотворчеството е архитектонен елемент за романовата композиция при „Физика на тъгата”. Погледнато контекстово българско само при „Сабазий” от Кристин Димитрова имаме раз-играване на митологичния пласт напоследък. Ала по-назапад от нас най-продаваните авторки са: Ст. Майер тетралогията „Здрач” и Ш. Харис „Истинска кръв”, А. Дж. Смит „Дневниците на вампира” , са се ориентирали към митовете за вампири, варколаци, шейп-шифтъри и прочее. Щастлив съм, истински щастлив съм, че успяхме да се предпазим от този опасен за клишаране сюжетен капан. Г. Господинов успя по свой си начин да е митологичен автор, без да копира, при това евтино. Безспорно това е успех за родната литература и нейното развитие. Тъгата присъства още в „Естествен роман” (1999). Признавам си, аз не го разчетох тогава така. По-скоро беше в полето на експеримента. В полето на анално-вагиналната сюжетика, която беше слаб отзвук на Кундеровата „Непосилна лекота на битието” . Сега обаче бих могъл да определя „Естествен роман” като тъжна книга, която разказва за разтрогването на едно семейство и упадъка на една държава, система и прочее... „Естествен роман” разказва за недъзите на Прехода – гладуващите и мизерстващите, онези, които ровят по кофите, за бездомните кучета. Осмива се сериалното, което едно десетилетие по-късно е обсебило бита на нашето общество – кеф ти комшийски, кеф ти вампирски, кеф ти под прикритие сериал. Изобщо сега сме във безвремието на сапунката, на глупавото забавление, на приспиването на съзнанието. И именно за тази опасност алармира писателят Г. Господинов. Под пласта на „естесвеното” и клозетното трябва да провидим именно тази опасност от приспиване на съзнанието. Та онази закодирана тъга от първия роман, се възражда с пълна сила и в новия. За Апокалиспис, за изчезване „като динозаврите” се говори още тогава преди 12 години. Емпатията – основно чувство в романа. Да де, но каква е тая сложна дума? СЪЧУВСТВИЕ. Именно детето е съпреживяващото. Съчувстващото. Състрадаващото. И може би затова е избрано за ролята основен разказвач? Да се приучим на съпричастност към Другия. Да се приучим към р а з б и р а н е и п р и е м а н е на Различния. Едно дете не се замисля, че другарчето му е с черна, бяла или жълта кожа. То се радва на различието. Иска го. Копнее го. Обича дъгата, защото е многоцветна, разнообразна. Детското око (особено колкото по-малко на възраст е!) е привличано от шареното, пъстрото. Сякаш само в младенческа възраст имаме възможността да възприемем света в многообразието му и да не ни пречи това. Емоционалната палитра на романа е богата. От пълната разочарованост, апатия до полета на щастието. От фразата „Не ми се живее в това време” (подч. мое – П. М.), до „Не съм умрял все още. Предстоя. На минус три месеца съм”. Родната литература познава подобни фикционални пренасяния през времето – романа на класика Ив. Петров „Преди да се родя и след това”. Вероятно както имахме соц митология, както имаме митология на Прехода, така в момента сме част от сериалната митология. Какво е спасението от този пореден натрапен строй? И з о л а ц и я т а. Намирането на собствена к а п с у л а. В която да съберем първо себе си, а сетне и близките си. И още: Мисленето. Осмислянето. Анализирането. Връщането към миналото по-близко или по-далечно. Реконструирането на д е т с к о т о у нас. Което обаче не е вдетиняване, или инфантилизация. А нещо много по-сложно. Истинско. И дълбоко. Изживяването на мига. Радостта на малкото. Връщането в щастливия миг на някой спомен . Защо България е най-тъжното място за живеене? Вероятно защото ние, хората тук, сме изоставени. Изоставени от близките ни – едни вече покойници, други отдали сили и здраве на чужбина по икономически причини. Изоставени от политиците си. Изоставени от самит себе си. Трябва да се намерим. Първо да намерим себе си – именно затова ни е нужна онази капсула. Сетне да намерим близките си. Тези, които физически ги няма, да носим в сърцата и паметта си. Да намерим родителите си. Да намерим децата си. Да намерим Бога. И да почувстваме, че не сме изоставени. Образът на и з о с т а в е н и я се явява лайтмотивът на самото разказване. Най-голямата фобия на минотавъра-разказвач е да бъде оставен. В самия финал обаче той е намерил майка си. Както Жулиета от Тополовград – Ален Делон. Тригодишният дядо – намерен е от майак си – там в мелницата. Унгарката получава отговор на писмото си, да на същото онова писмо с детската ръчичка. Гаустин прожектира дъжд, който не мокри. Бащата и майката са на балкона на просторна тераса. А тригодишната Ая прегръща баща си: „здарсти, тате”... Така накрая авторът е успял да събере всичките си истории в една – намирането. Общността. И по този начин всъщност създава края на историята и началото на нов мит. Този, към когото трябва да се капсулираме. Логиката на текста е към пълното изживяване на живота. Първата фраза е: Роден съм, а последната – Умрях. Като и двете фрази са всъщност утроени – още по-категерочен жест. Именно в това е пълнотата на живота. Така цикълът се зтваря. Така се осъществява повторението, продължило милиарди години – раждане, живеене, смърт. Всички сме смъртни. И е добре да го помним. Да не живеем като безсмъртни. Да осмисляме този Божи дар. Да го наситим със себе си. Да го направим пълен. И това именно съгражда текста на романа – пълнота на живота. Може да раздразня някои критици, ала това е и една морална книга. Мина времето когато ушите ни бяха девствени за вулгаризмите. Вулгаризмите присъстват вече в ежедневието ни и не ни стряскат. Децата ни израстват сред езиковия пейоратив. Моралът във философски аспект. Авторът застава срещу войните, срещу насилието. Каква е целта на сюжетирания „Наръчник за хуманно отношение към животните”? Зловещо е описанието на „европейската конвенция за защита на животните за клане” . Човек е жесток към всички останали живи същества, били те от различен или себеподобен вид. Помним ли кой от нашите писатели-хуманисти настръхнал от ужас, след като видя едни кланници нейде зад океана, прошепна „Уууу, студено!”. Г. Господинов се явява продължител именно на това антинасилническо начало в родната литература. Това не само го издига до равнището на достоен национален писател, ала му отрежда място и сред онези човеколюбци, които с болка заставаха срещу себеизбиването и избиването на другите. „Никое животно не прави така” – тъжната констатация. Пак в същата част на романа „Зеленият кашон” разказвачът застава срещу убийствата. Тезей, Ахил, Шах – са масови убийци. Имаме една митология, където героите в нея са масови убийци. Не сме разсъждавали върху тази очевидност. Ала в литературата има много очевидни неща, за които оставаме късогледички – както споделя и ни учи един беловлас университетски професор, обиколил катедрите из Прага, Москва, Лондон и зад океана. Стрелбата с пистолет или автомат. Биологичното оръжие. Убиването с разни газове и други експерименти. „Никое животно не прави така”. Тази позиция на Г. Господинов го сродява с анти-военни класици като Йордан Йовков, Йордан Вълчев, Константин Константинов, Хемингуей, Ремарк, Томас Ман... И като отворих дума за класика, трябва да изтъкна, че в тъкънта на разказа има една друга традиционна и позабравена нишка – селското. Обаче селското, видяно така както никога досега: Влакът минаваше през горящите стърнища в края на август, тук ползваха още този варварски метод за опожаряване. Нивите бяха ожънати и за да се оре по-лесно, някой им драсваше клечката. Представих си опърлените криле на полските птици,бягащите с писък мишки и плъхове, изгорелите гущери и змии. Щъркелите кръжаха тревожно над горящите ниви – час по-скоро да се махаме оттук, час по-скоро... Наличието на подобни описания сродяват Г. Господинов с анималисти като Емилян Станев и Асен Раковски . И съвсем нормално и логично е наред с тези коридори, част от лабиринта на романа, да се отвори друг коридор – философското размисляне върху тленното, нетрайното, мимолоетното и божественото. Да имаме страх от Бога именно защото сме нетрайни. Да уважаваме и приемаме, да ценим д р у г и я, имено защото и той сам е нетраен. „Свят с непрекъснато изтичащ срок на годност. Нетраен, спаружващ се, гниещ, развалящ се (и затова) прекрасен свят” . Далечен отглас на библейското: „прах си и на прах ще станеш”. Дете. И морал. Дават си странна среща в една „купена” история на българка, която продава децата си в чужбина. Криминален акт, който помага на много семейства да „връзват двата края”. Подобни „случки” са повтарящ се епизод от серала на Новините, за които споменах по-рано. Но сега вече криминалният акт е сюжетиран. Капсулиран е. Запазен е за бъдните поколения. Това запазване обаче има двойствена роля. То колкото е за идващите след нас – да не повтарят тази грешка, толкова е и за нас. Как да се реагира в тази ситуация? Как да реагира обществото? А не е ли това една от причините българско да е най-тъжното място за живеене – родените мечтаят да емигрират, неродените – бездомни, безродни... Идеята за напуснатото и изоставеното. Друга тъга – бащата умира като миньор нейде в България, а синът, станал шофьор се прибира да го погребе. Но тук тъгата е естесвена. Връзката не е прекъсната. По-рано бащата благославя младия си син да стане баскетболист в Америка. И именно това е разликата между криминалното продаване на бебета и синовното изпровождане до посления дом. Амбицията в този роман-капсула да се покаже историята не на великия – не на Дельо хайдутин, не музиката на Бах, Бетховен и Моцарт, а историята на „малкия”, „обикновения” много напомня като жест „История”-та на Вапцаров. И нека припомня, че сам Г. Господинов е автор на дисертация именно върху този класик и поезията на 40те г. на ХХ век. Събирането „купуването” и разказването на подобен тип истории оправдава именно тази амбиция. Ала централният авто-биографичен разказ – също е представен като съдба на най-обикновено момче. Най-обикновено семейство, задружно и сплотено. Обичано и възпитано дете. Хубаво е, че няма автомитологизъм „аз съм изключителен, неповторим” и прочее. Е, автомитологичъм има, но е по-скоро ироничен. Като онзи, познат ни от текстовете и гротеските на Ив. Петров. С тази разлика, че Г. Господинов не изгражда гротесков роман. Пожелава си да доживее 90. Пожелавам му го и аз, искрено! Авторът успява да опровергае диагнозата, че у нас е най-нещастно за живеене. Той перифразира: „Най-тъжното място е светът” – „The saddest place is the world”. По целия свят е тъжно. Подобна констатация направи и 93годишният Стефан Хесел в своето тъжно есе „Разгневете се!” . Дали „Физика на тъгата” не е една възможност за нашето р а з г н е в я в а н е? Ако книгата на Хесел е бестрелърът за света през 2011, то нашият не е ли именно този роман? И колко хубаво! Откога родна книга не се е радвала на такова внимание и търсене? А това си е радост. Това си е празник. За литературата. За книгоиздаването. Това развива мускулите на радостта и осветлява лабиринта на мисълта. Не, няма да изчезнем като динозаврите. Аз сме щастливи! В мига е живеенето. В лабиринта няма да убиваме минотавъра, ще го прегърнем, ще прошепнем: „прости, че чака толкова дълго” и з а е д н о ще излезем. Ще се прекръстим. Ще се помолим.Ще полсушаме гласа на Бога идещ сякаш от тръбите на органа и от гърлата на камбаните. „И прости нам грешните! Пази ни от лукаваго”. Защото твое е царството небесно. Защото твои сме преди да се родим и след като си идем. След зимата на нащо недоволство ще ни завихри пролетния вятър. И с вяра. И с Надежда. И с Любов. Ще се опитаме да о-живеем. Аз сме, Господи! И Предстоим.

Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe

търсeне по м/у думите моля въведете търсената дума
иили   

най-новото в
Българска литература
Минало несвършено. Роман за отдел „Издирване“ - Александър Чобанов, Владимир Полеганов
Отлъчване - Николай Терзийски
Записки по българските въстания (комплект от 3 тома) - Захарий Стоянов
Четвърт приказки за Клара и Кристо - Асена Сербезова
Басни/Емил Йотовски - Емил Йотовски
Диада - Яна Титова
Отново роден - Иван Иванов
Ане - Камелия Панайотова
До четвърто коляно - Веселина Кожухарова
Стряха. Приказката като живот - Христо Добротинов
Сърце/твърда корица - Виктория Бешлийска
Сърце - Виктория Бешлийска
Истории от утре и вчера - Хара Нурин
Дневник на артиста - Албена Стамболова
Къщата с черешите - Валентина Петкова
Живот по неизбежност - Кирил Топалов
Пет годишни времена - Валентина Мизийска
Всичко е простено - Полита Караилиева
Марсов венец / Децата на Уран - Станчо Пенчев
Васил Левски Дяконът - Черти из живота му - Захарий Стоянов
всички книги в категорията >>>

Проверка на почъчки  |  Вашата сметка  |  Нови книги  |  Съвети  |  Каталог  |  Доставки  |  На едро  | 
Мнения  |  Кои сме ние  |  Проeкти  |  RSS  | 

Приятели: С надуваема лодка около света  |  пощенски марки  |  СБСС  |  Ламбиеви колиби  |