Дядо Дамян погали високото изпъкнало чело
на Кипра. Очите му сълзяха, едва се държеше на
краката си:
- Време е да си ходя, чедо.
Момичето се изненада:
- Че къде, тате, нали сме си вкъщи?
Прекръсти я и я целуна:
- Всеки с късметя си. Сега не разбираш, но
ще ти дойде времето. Сполай на Господа за ху-
бостта ти!
Кипра е висока като него, но бяла. Баща й е
почернял от работа от изгрев до залез из къра и
пусталест, сякаш само от кожа и кокали. Мъжките му деца умираха, задържа се само Кипра, но
всички ергени от селото се заглеждаха в кръшната й снага. Ако господ даде, може пък тя да му
народи внуци момчурляци.
И дядо Дамян замина, вече никой не го срещна, не чу за него. Кипра заживя в голямата им
къща като кукувица в чуждо гнездо, майка й беше
умряла отдавна... Рано й беше да се задомява,
противно - да седи сама в празната къща...
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |