Сутрешно говорене на пейка. Съученик в пенсия разсъждава на глас (без да го погледне). До смърт е уморен от тежкия труд на сънуването. Сънувал все същия безлюден град. Напразно търсил къщата си. Чувството за безадресност всеки път го стряскало от сън. Нощем в мътния фокус на хлътналата му памет – подписът, с който се отписал от себе си, и как продължил негативно просветлен, жива попивателна, а мастилото отказвало да съхне. Конецът накъсан. Нямало „защото – затова“. Липсата на хронология под държала лошата памет (а нали паметта е присъдата на съвестта). Миналото – ребус от произволни тълкувания. Ще му се да бъде веднъж това, което никога не е бил – без разум и спирачки, без респект пред крайпътните знаци, но се страхувал от това, което не познавал. Най-вече се страхувал от това, което познавал. Солидарността на хамелеоните е от старо желязо. Късно го разбрал, а нали по-добре никога, отколкото късно. Забравял защо поглежда към часовника.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |