Фамилия Стоянович е живяла все заедно — откакто е горяла Стара Загора при турците, а и преди това. Моят съзнателен живот започва някъде около средата на тридесетте години; двуетажната къща на булевард "Патриарх Евтимий" № 4 беше и си остана и до днес препълнена. Дядовци, баби, лели, чичов-ци, родители, деца, внуци, готвачки, гувернантки, кучета и котки — всичко това е пъплело като мравуняк из широката, високата и гостоприемна къща със зелена градина и ограда, граничеща почти с Борисовата градина, прорязана от бистрата тогава Перловска река, където баща ми се е къпал като дете.
Най-малкият член на рода бях аз, а най-живописният безспорно бе чичо Сава: малкият брат на дядо ми Иван Стоянович — виден съединист и четвъртвековен ръководител на българските пощи. Между тях достолепие издигаше 150-сантиметрова снага Жана Стоянович — учителка по френски език в Първа софийска гимназия цели 32 години.
Офицерът от запаса, полковник Сава Стоянович, почина на 80 години. Тогава аз бях на двадесет, та естествено той бе вписан в съзнанието ми преди всичко с възпоменания като храбър боец и талантлив командир, артилерист, носител на ред ордени от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война; строго взискателен към воинския ред и дълг, но не надменен офицер, либерален до степен на дружба с войнишкия състав; безпартиен, неангажиран с определена политическа позиция, но презиращ всичко, що е власт и управление, поради което причислен към анархистично настроените; завършил висши военни науки във Виена, владеещ основно немски и руски език, ползващ още два-три други; задълбочен познавач и любител на лириката, особено на немската; автор на книги и статии за военни Събития и за войнишкия бит, но не в строго научен, а в описателно поетичен план, разкривайки по-скоро интересни характери, психологически анализи на личности и взаимоотношения в остроумна, духовита форма.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |