Невъзможно е да се изучава история чрез учебник или каквото и да е учебно помагало. Такъв подход е допустим само за придобиване на основни исторически познания. Университетското обучение е наложило от много време лекционния принцип, чрез който тематично се характеризират епохи, процеси и явления при определена фактологическа основа. Академичните принципи налагат да се отчитат общоприетите в науката оценки, проблеми, дискусии, хипотези и други въпроси. Желателно е да се знае и личното отношение на автора към разглежданите проблеми. Тази особеност и използването на едни или други научни методики поражда често интерпретационни различия, които покрай всичко друго съдействат за придобиване на умение да се разбере по-оптимално историческата действителност.
При изучаването на историята се използват различни подходи, системи и методи. Обикновено у нас най-често се възприема историята да се дели на обща и българска. Чрез общата история се изучава културно-историческото развитие на целия познат свят. Историята на стария свят (наричана и стара история) е основна научна дисциплина при изучаването на т.нар. обща история. Предмет на историята на стария свят е изучаването на най-рано обособилите се по време общества и държави и техните културни постижения.
Хронологическите граници на историята на стария свят са изключително широки. Тяхното начало до голяма степен е условно и се свързва твърде тясно в едно или друго време с късните праисторически епохи. Началото на изучаването на отделните народи, общества, държави и култури е различно и е разположено във времето между IV и I хил. пр. н.е., а в някои случаи и по-късно. За крайна граница на историята на стария свят обикновено се приема падането на Западната римска империя през 476 г., след което започнал друг съществен период в историята на света, който е обект на изучаване чрез други научни дисциплини. В отделни случаи някои университетски преподаватели се отклоняват от общоприетите научни принципи и въвеждат свои правила, като включват последните столетия на римската империя в Средновековната обща история и в историята на Византия.
Историята на стария свят се проучва чрез различни източници, наричани обикновено извори. Най-съществено значение имат писмените извори, които са изключително многообразни по характер и съдържание. Те са дело на отделните народи в едно или друго време и са написани на различни езици с различни писмености. Голяма част от древните писмености са разчетени, което е допринесло и за изучаването на древните езици. Понастоящем има все още и някои неразчетени писмени системи и непроучени достатъчно езици - например линейното писмо "А". Важно значение имат и археологическите проучвания.
Историята на стария свят се разделя обикновено на три основни дяла според естеството на културно-историческите процеси в хронологически и териториален обхват, както и според цялостното състояние и значение на общественото, държавното и културното развитие: древен Изток, древна Гърция и древен Рим. Проблемът за историческото развитие на отделни страни и народи в съседство с трите основни древни цивилизационни общности е обект главно на научни изследвания и не се изучава в общия курс по история на стария свят. Отделни проблеми се изучават чрез други исторически дисциплини като тракология у нас, чрез магистърски програми, различни курсове и висши семинари в университетското обучение по история.
Настоящото изложение представлява допълнен осъвременен вариант на лекции по история на древния Изток, четени от автора в продължение на много години във Великотърновския университет "Св.Св. Кирил и Методий", в Софийския университет "Св. Климент Охридски", в Пловдивския университет "Патриарх Евтимий" и другаде както като отделна учебна дисциплина, така и в дисциплината "История на стария свят". В текста са взети под внимание общоприетите в научната литература оценки, проблеми, дискусии, хипотези и други въпроси.
Велико Търново, 2004 г. авторът
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |