Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог

Етгар Керет, най-четеният автор в израелските затвори и най-краденият автор в израелските книжарници, пише разкази – пет сборника за последните 18 години (публикувани също в The New York Times, Le Monde, The Guardian и др.), преиздавани многократно в Израел, превеждани в различни рекомпилации на над 30 езика и екранизирани в над 40 късометражни филма. Керет преподава в университета "Бен Гурион", събира международни отличия и критики, живее в Тел Авив със сина си Лев ("като Толстой, пък и на иврит това значи сърце") и жена си Шира Гефен (с нея през 2007 г. спечелиха в Кан "Златна камера" за дебютен пълнометражен филм с техния "Медуза").

В "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог", първата книга на Етгар Керет на български, са включени дебютният му ("Тръби", 1992) и третият му сборник с разкази ("Щастливите лагерници на Кнелер", 1998). Повестта "Щастливите лагерници на Кнелер", която е и най-дългото произведение на автора, е в основата на пълнометражния филм Wristcutters (2006) на режисьора Горан Дукич с Том Уейтс в ролята на Кнелер и музиката на Гогол бордело за фон, както и на култовия комикс "Пицария Камикадзе".

Етгар Керет бе така любезен да напише специален предговор за българското си издание, който имате привилегията да го прочетете (в превод от иврит на Жозеф Бенатов) в деня на появата на книжното тяло на българския пазар.

"Разказът, чието заглавие носеше в оригинал сборникът, който държите, се нарича "Тръби". Бях на деветнайсет, когато го написах. Тогава отбивах военна служба. Най-добрият ми приятел беше умрял няколко седмици по-рано. Когато това се случи ми се щеше да ревна или да замина на другия край на света или да се самоубия, но всички тези неща са забранени за войника. Така че не сторих нищо. След около трийсет дни във военната база, където служех, в същата онази стая, в която открих кървящия ми приятел, седнах пред един лист и написах разказ. Докато го пишех, не знаех, че това правя. Докато го пишех, изобщо не знаех какво точно правя. А като го свърших и се зазяпах в листа, го гледах както атеист гледа Бог, приседнал на дивана в хола му – полускептичен и полурадостен, че нещо, което изобщо не мога да си представя, че съществува, изведнъж се намира тук пред мен. Героят от разказа не беше истински, нито пък мястото, определено не и описаните събития, но всичко останало си беше. Всичко останало беше оглушително и ослепително истинско. По-истинско от всичко, което някога си бях представял, че истината може да бъде. Предложих на първия срещнат войник да прочете написания лист. Беше наборникът, който идваше да ме смени в края на дежурството. Той беше сержант, аз – все още редник. Бе едва година по-възрастен, но имах чувството, че разликата ни е много по-голяма. На лявата си китка сержантът носеше ланец, на дясната часовник за гмуркане.
– Искаш ли да прочетеш нещо, което написах? – попитах развълнувано.
– Еби си майката – отговори, без да му мигне окото.
Оттогава минаха двайсет и една години и сега пак предлагам на някого да прочете първите ми разкази. Континентът е друг, отдавна вече не съм войник и даже езикът се е преобразил от иврит на български. Но все още ще съм ви ужасно признателен, ако сте малко по-мили от онзи сержант с ланеца."

Етгар Керет
15 август 2010, Тел Авив

Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe

търсeне по м/у думите моля въведете търсената дума Заглавие Автор Издател Описание ISBN иили