Като метеоритен поток ме засипаха стиховете на
Людмила Билярска. Сякаш идваха някъде много отдалеч,
носеха своя собствена светлина, свой вътрешен живот,
своя изстрадана философия.
Впечатлен бях и от броя им - толкова много енергия, втъкана в магията на словото, като разноцветните нишки на родопско халище.
Мигове на прозрения за смисъла на човешкия живот, като всепомитаща сила на любовта - любимия
съпруг, на майчината любов - грижовна, всеотдайна,
безсмъртна, на синовната любов и преклонение пред родителите.
Мигове - стихотворения, лирически импресии, пейзажи, изграждащи неусетно образа на мечтателната и
романтична лирическа героиня, съпреживяваща раждането на сезоните, на бурите и ветровете, разговаряща
със слънцето и луната, клетвено вярна на шепота и ласките на морските вълни.
Мигове на състрадание и съпричастност към социално онеправданите, към онези, които са загубили
нравствените ориентири, защото са обречени на бедност —уличните жени, окъсаните клошари, болезнени и
разтърсващи стихове за децата от социалните домове.
Тънка чувствителност и събудено гражданско съзнание!
Такива характеристики бих използвал, за да разкажа за
лирическата героиня на Людмила.
Няма да бъда коректен, ако пропусна патриотичната тема. Тя не е представена сухо, декларативно, а
е имплантирала умело в стиховете спомени за родния
дом, обрисуван детайлно, в носталгични стихове за красиви места и случки в далечната родина.
Чисто по Дебеляновски звучат болезнените изповеди за разкъсаната душа - между красивото и безвъзвратно отишло си минало и невъзможното връщане в него, като форма на бягство от действителността.
Владимир Владимиров
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |