Нищо не става така, както го планираш.
Много хора бяха изненадани от „Устоите на земята”, вклю-
чително и аз самият. Известен съм като автор на трилъри. В
книжния бизнес, когато постигнеш известен успех благоразу-
мието диктува да пишеш в същото русло веднъж в годината
до края на живота си. Клоуни не бива да се опитват да играят
Хамлет; попзвезди не бива да се опитват да пишат симфонии.
Аз също не биваше да рискувам репутацията си, написвайки
нещо извън жанра и свръхамбициозно.
Нещо повече: не вярвам в Бог. Не съм от тъй наречените
„духовни личности”. Според издателския ми агент най-голе-
мият ми проблем като писател е, че не съм „измъчена” душа.
Последното, което някой можеше да очаква от мен, бе история
за построяването на катедрала.
Така че „Устоите” беше неподходяща книга за мен... и за-
малко щеше да си остане ненаписана. Започнах я, след това я
изоставих и не бях се връщал към нея десет години.
Ето как стана.
Като момче цялото ми семейство принадлежеше към пури-
танска религиозна група, наречена „Братята Плимът”. За нас
църквата беше гола стая със столове около една маса в центъра.
Стенописи, статуи и всякакви форми на украса бяха забране-
ни. Сектата също така не одобряваше членовете й да посеща-
ват други съперничещи църкви. Ето защо отраснах до голяма
степен в неведение за европейското богатство на великолепна
църковна архитектура.
Започнах да пиша романи на двайсет и няколко годишна
възраст, докато работех като репортер за лондонския „Ивнинг
Нюз”. Тогава осъзнах, че така и не съм проявявал особен инте-
рес към градския пейзаж наоколо си и не разполагах с речник
за описание на сградите, в които героите им преживяваха при-
ключенията си. Така си купих „Увод в европейската архитек-
тура” на Никълъс Певснър. Тази книга ми даде очите, с които
да гледам сградите изобщо и в частност – църквите. Певснър е
вложил истинска страст, когато е писал за готически катедра-
ли. „Изобретяването на изострената арка”, пише той, „е било
рядко събитие в историята, когато решението на един техниче-
ски проблем – как да се построи по-висока църква – се е оказа-
ло също така изумително красиво”.
Скоро след като прочетох книгата на Певснър, вестникът
ме изпрати в източноанглийския град Питърбъроу. Отдавна
съм забравил случая, който трябваше да отразя, но ще помня
винаги какво направих, след като подготвих статията. Трябва-
ше да чакам около час за влак обратно за Лондон, тъй че си
спомних възхищението и страстните описания на Певснър на
средновековна архитектура, и отидох да видя катедралата Пи-
търбъроу.
Беше един от онези мигове.
Западната фасада на Питърбъроу има три огромни готиче-
ски арки, като портали за великани. Вътрешността е по-стара
от фасадата, с аркади от обичайни кръгли нормански арки във
величествено шествие по страничното крило на храма. Като
всички големи църкви, вътре е едновременно тихо и красиво.
Но беше и нещо повече. Заради книгата на Певснър вече имах
понятие за усилията, вложени в това. Знаех историята за уси-
лията на човечеството да се строят все по-високи и по-красиви
храмове. Разбирах мястото на това здание в историята, моята
история.
Бях запленен от катедралата Питърбъроу.
Посещението на катедрали се превърна в мое хоби. Веднъж
на всеки няколко месеца отивах с колата до някой от старите
английски градове, настанявах се в хотел и проучвах църквата.
Така видях Кентърбъри, Солсбъри, Уинчестър, Глостър и Лин-
кълн. Всеки от храмовете е уникален и всеки има да разкаже
своя интригуваща история. Повечето хора отделят около час-
два, за да „отметнат” една катедрала, но аз обичам да прекар-
вам по ден-два.
Самите камъни разкриват историята на строителството:
прекъсвания и започвания; повреди и преустройвания; разши-
рявания във време на благоденствие; стъклописи, посветени на
богати хора, които обикновено са плащали сметката. Друга ис-
тория е разказана от начина, по който е разположена църквата
в града. Линкълн е с фасада към замъка от другата страна на
улицата – религиозна и военна власт нос в нос. Уинчестър се
издига сред изрядна мрежа от улици, построени от един сред-
новековен епископ, изживявал се като градостроител. Солсбъ-
ри се е преместила от укрепен хълм, на чието било все още се
виждат останките от старата катедрала – на открита морава в
знак, че е настъпил вечният мир.
Но през цялото време ме глождеше един въпрос: Защо са
били строени тези църкви?
Съществуват прости отговори – Божията прослава, епис-
копската суета и прочие. Но те не ми бяха достатъчни. Стро-
ителството на средновековните катедрали е един изумителен
европейски феномен. Строителите не са разполагали с никак-
ви мощни механизми, не са разбирали математиката или стро-
ителното инженерство и са били бедни: най-богатите принцове
не са живеели толкова добре, колкото, да речем, един затвор-
ник в съвременен затвор. И въпреки това са вдигнали най-кра-
сивите здания, съществували някога, и са ги построили толко-
ва добре, че все още ги има, стотици години по-късно, за да ги
проучваме и да им се удивляваме.
Започнах да чета за тези църкви, но книгите ми се сториха
незадоволителни. Имаше много естетски приказки за възвише-
ност, но не и за живото строителство. След това ми попадна
„Строителите на катедрали” на Жан Гимпел. Гимпел, черната
овца на френска фамилия търговци на произведения на изку-
ството, не понасял също като мен дискусии дали прозорците на
централния кораб на катедралата „въздействат” естетически.
Неговата книга бе за обитателите на пръстени колиби, които
всъщност са съградили тези приказни здания. Изчел е архиви-
те на френски манастири и е проявил интерес кои са били стро-
ителите и какви са били доходите им. Той първи е забелязал,
например, че значително малцинство от имената били женски.
Средновековната църква е била сексистка, но катедралите са
били строени и от жени, както и от мъже.
От друг труд на Гимпел, „Средновековната машина” нау-
чих, че Средните векове са били време на бързи технологични
нововъведения, през което водната сила е била впрегната в ши-
роко разнообразие от промишлени приложения. Скоро започ-
нах да проявявам интерес към средновековния живот изобщо.
И започнах да си съставям картина как строенето на величест-
вени катедрали трябва да се е оказало напълно подходяща дей-
ност за средновековните хора.
Обяснението не е просто. Прилича малко на опита да се
разбере защо хората от двайсети век изразходиха толкова мно-
го средства за проучване на космическото пространство. И в
двата случая е действала цяла мрежа от влияния: научно лю-
бопитство, търговски интереси, политически съперничества,
както и духовните аспирации на земните хора. И ми се стори,
че има само един начин да очертая тази мрежа: като напиша
роман.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |